«
»
FacebookGoogle+

Людмила Живкова прозря влизането на Евросъюза в НДК, в тази сграда ще се подпише акт за единение, казва дъщерята на Тато през 1981 г


Людмила Живкова прозря влизането на Евросъюза в НДК, в тази сграда ще се подпише акт за единение, казва дъщерята на Тато през 1981 г
По повод 36 години от смъртта на Людмила Живкова „Труд“ публикува интригуващ разказ на доц. Боряна Гагова, главен специалист по правните въпроси в НДК в периода 1979 – 1982 г.


Конфликтът между двете функции на тази красива сграда НДК – културна и конферентна, е изначален. Той се формира още при проектирането и строежа. По първоначален замисъл основното й предназначение е на представителен конгресно-конферентен център за нуждите на социалистическата общност и СИВ, а културата е само спомагателна.

Идеята за превръщането й в основна база за мащабна артистична дейност и за провеждане на замислените грандиозни тържества за отбелязването на 1300-годишнината от основаването на българската държава идва по късно от председателката на Комитета за култура – Людмила Живкова.

Битката между двете лобита в партийните редици е подла и подмолна и завършва с кончината на Людмила и отмяна на международните чествания. Като участник в най-първия управленски екип по експлоатацията на НДК, сформиран в края на 1989 година, съм наблюдавала и участвала в множество опасни, но и комични ситуации, следствие от спора, коя от дейностите да бъде водеща.

Комитетът за култура, към който формално беше по онова време НДК, назначи четирима зам. генерални директори, които да оглавят съответните дейности – художествено-творческа, конгресно-конферентна, икономическа и сигурност и охрана. Йерархията помежду им обаче не беше определена, а от това зависеше кой от вече назначените директори да стане първи зам.генерален директор и да командва останалите.

Яростният сблъсък на властни характери, който избухна при приемането на първия устройствен правилник на НДК, явно не е стихнал и досега. Тогавашния Комитет за култура беше превърнал НДК в престижно място за пренасочване на свои или приятелски кадри и уреждане на всевъзможни съпруги, деца, любовници и съселяни на партийни величия, без оглед на тяхната обща култура и специална подготовка.

В резултат – по средните и низшите нива имаше твърде много кадри без необходимите професионални знания и желание да работят. Задачите им се прехвърляха върху назначените по професионален подбор. Тази лоша практика май също продължава и досега, но е крайно време да й бъде сложен край.

Искам да опиша и едно събитие, състояло се в НДК с главен герой самата Людмила Живкова. Става дума за заключителното предаване от документалната телевизионна поредица „По хълмовете на времето” през 1981 г. Отделните части представляваха обзор на съответната стопанска или културна област и се представяха от самия министър. За финал бе оставен Комитетът за култура с председател Людмила Живкова. Изказванията на всички други бяха записани и монтирани предварително, само Людмила Живкова поиска предаване на живо.

БНТ беше организирала снимачна площадка в едно от фоайетата на НДК, гледащи към фонтаните. Самото телевизионно предаване на живо в две части се състоя по мои спомени на 2 юли 1981 г. в ранния следобед (планираната дата по справката в архива на БНТ е 15 юни 1981 г., но мисля че предаването бе отложено поради нейно задгранично пътуване).

Само 18 дни по-късно, привечер на 20 юли 1981 година, тя вече не бе между живите. Най- вероятно, поради греха й да организира грандиозно честване на 1300 г. от основаването на българската държава, а може би и заради НДК. Като служител на НДК когото всички познават, имах твърде ценната възможност, както сега се оказва, да изгледам записа на предаването само на метри от снимачната площадка и да чуя отблизо почти всичко, което казваха заместник министрите и самата Людмила Живкова.

Мога да свидетелствам, че в онзи момент, тя беше в отлична форма, с добро самочувствие и много планове за бъдещето. Говореше уверено, без да се запъва, само по някакви бележки, които поглеждаше от време на време. Гласът й бе дрезгав, по-скоро дразнещ, отколкото приятен. Не можеше да бъде сбъркан с никой друг глас и общо взето бе досадил на всички ни. Когато предаването завърши и прожекторите загаснаха, започна най-същественото – това, което пазя в съзнанието си като ценен кристал през всички изминали години, за да го предам, когато трябва и на когото трябва.

Людмила се обърна с гръб към снимачната площадка и с лице към своя колектив. Заговори им пламенно и приповдигнато. Те пък бяха уморени и отегчени и беше очевидно, че единственото нещо, което ги интересува, е да се освободят от това изтезание. Тя обаче говореше все по-разпалено и все по-въодушевено.

С искрящи очи, тя сякаш издекламира, че, съветското ръководство, а не тя е поискало построяването на тази сграда и че предназначението й първоначално е било провеждане на конгреси, конференции, преговори и други международни мероприятия, които не е удобно да се състоят в Москва. Каза още, че не се е интересувала от сградата, до момента, в който е осъзнала, че истинското предназначение е друго – център на възраждащата се България, място за култура и духовност, а не за партийни конференции.

Говореше нещо в смисъл, че ще се опитат да ни смачкат, но ние пак ще се възродим и изправим на крака – по-силни от преди. Подчерта, че тук, на това място, в тази сграда ще се проведе обединителната среща на балканските народи. Те най-после ще направят своята федерация, мощна и силна и за дълго във вековете. „Тук, в тази сграда ще се подпише учредителният акт, запомнете това.” – особено високо каза Людмила Живкова.

Запомних го много добре, защото беше изненадващо за мен. Говореше и говореше, а хората от екипа й видимо бяха ужасно отегчени. В този момент изпитах искрена жал към тази жена. Отношението ми към нея се промени на 180 градуса. Тя действително пламтеше, изгаряйки в мисията си, а хората, на които говореше се стремяха само към масата с чашката и мезето.

Убедена съм, че точно сега припомнянето на този момент от близката ни история има съществено значение. Людмила Живкова, по стечение на обстоятелствата бе дъщеря на първия партиен и държавен ръководител на България и това й помагаше да изпълнява своята осъзната мисия по възраждане на древната протокултура, съществувала по тези земи. Тя „виждаше” в бъдещето и използваше позицията си, за да придвижва нещата колкото може по-бързо напред. Правеше го доста неумело, но го правеше.

И когато я унищожиха, целяха всъщност унищожаване на делото й. На древната и на бъдещата величествена духовна култура по тези земи. Безуспешно. През първата половина на 2018 година предстои така нареченото Български председателство на ЕС. Основна база за неговата реализация ще бъде НДК, а една от основни теми – приобщаването на западнобалканските народи към вече съюзените европейски държави.

Логично е да се запитаме – дали пък през 1981 година Людмила Живкова не е предусетила именно тази възможност за единение на балканските държави, които в древността са представлявали едно голямо семейство от родствени племена със сходен език, бит и култура, прилики и родственост, запазени и досега.

Сайта не носи отговорност за написаните коментари


Стани член на БСП

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *