«
»
FacebookGoogle+

Преди 100 години тръгнахме надолу, още не можем да стигнем първите

Преди 100 години тръгнахме надолу, още не можем да стигнем първите
Едно столетие България се гърчи в мъки и не може да стигне цивилизованите държави. През 1918 г. ни удари погром, от който още не можем да се оправим. Отечеството влезе в мазето на губещите, кретаме на опашката на историята.

След Освобождението страната постига завиден икономически растеж. Главната заслуга е на Стефан Стамболов с неговата протекционална политика. Насърчаване на родното производство и защита от чужди интереси. Българският лев е равен на френския франк.

Евтиния залива пазара. Хлябът и млякото са по 20 стотинки, доброто месо върви 60 стотинки килото. Двулевката покрива дневния бюджет на едно средно семейство.

Така е до войните

за национално

обединение

Балканската и Междусъюзническата източват бюджета. За Първата световна е нужен заем и премиерът Васил Радославов иска 500 милиона. Опозицията е против колосалния борч.

Пренията в Народното събрание са на 2 юли 1914 г. Радославов се опитва да говори, но никой не го слуша. Опозицията тропа и скандира “Долу!”, мнозинството ръкопляска и вика опълченско “Ура!”

В сублимието на скандала ораторът вади пищов. “Радославов държеше револвер в ръката си”, свидетелства руският пълномощен министър Александър Савински. Оръжието е “шестак”, в барабана има по един куршум за всяка злонамерена парламентарна група.

Под дулото на барабанлията заемът е гласуван.

Громим руснаците

в Добруджа

През Първата световна война се сражаваме на два фронта. На Македонския срещаме сърби, англичани и французи. На Добруджанския се изправяме срещу румънци и руснаци.

Есента на 1916 г. Трета армия е призвана да освободи Южна Добруджа, която пъшка под влашко робство. Братушките тичат да дадат рамо на съюзничката Румъния срещу вражеска България. От името на нацията Иван Вазов ги пита: “Защо сте дошли на полята балкански, немили, неканени гости?”

При Добрич нашите тръгват “На нож!”. Редник Иван Генчев разказва:

“И изведнъж полето екна и като мълния тресна и прогърмя из него нашето “Ура!”. Под слънцето блеснаха остриетата на белите ножове. Стана нещо страшно, нещо непредставимо. Противникът се уплаши и обърна гръб. Като вихър се понесе тънката, но окрилена верига напред и като тежък кошмар тръгна над бягащия враг нашето “Ура!”

Гладни, окъсани

и въшлясали

Тиловаците политици също викат “Ура!”, но в уютния парламент. На фронта няма храна и лекарства, войската е гладна, окъсана и въшлясала.

В средата на септември 1918 г. противникът пробива южния фронт на Добро поле. Мъчениците излизат от окопите и тръгват към столицата да търсят сметка на управниците.

“В кафене “България” – пише поетът Кирил Христов – хора с увиснали носове знаеха същите и дори още по-страшни работи. В редакцията на “Военни известия” и във Военното министерство не научих нищо утешително. София бе прекарала една такава нощ, каквато не познаваше дори през 1913 г., макар “по-доброто” общество да се бе веселило в театъра, на концерта на една немска музикална капела във Военния клуб, както и на някакво градинско увеселение. Чух възмущение от лекомислието на интелигентните софийски тълпи.”

Кирил Христов

не е Димчо Дебелянов

Спасява се с редакторска заплата от бранните полета. Заслугата му е, че оставя сведения за войнишкия бунт:

“Най-рано се разбунтувала и напуснала фронта първа дружина от 29-и полк, втора рота от Сливенския и някои части от V дивизия – именно 2-и и 5-и полк. Водителят им бил в началото някакъв ефрейтор от Ямбол, бивш учител. Обаче Удово все още било в наши ръце и материалите уж били спасени. Други твърдяха – навярно измисляйки сами това, – че изменниците били пресрещнати при Кочериново.”

Истината е, че бунтарите първо превземат Главната квартира в Кюстендил, после в Радомир е обявена република. Автори на този акт са Райко Даскалов и Александър Стамболийски.

Метежът е смазан в подстъпите към София от юнкери и германски части.

Фердинанд абдикира,

Радославов бяга

В тази драматична ситуация управлява коалиция с министър-председател Александър Малинов. Цар Фердинанд се опитва да лавира, но в крайна сметка е принуден да абдикира. Манифестът е с дата 3 октомври 1918 г.

“Като обявявам това си решение на моя възлюбен народ – заявява монархът, – призовавам всички верни поданици и истински патриоти да се сплотят като един около престола на цар Бориса, името на когото е свързано с толкова велики дела от историята на старото българско царство, за да изведат отечеството от това тежко положение и България да се издигне отново на оная висота, която й е предопределена от съдбата.”

В същото време Васил Радославов се маскира като германски полковник и минава границата. В кобура му е пищовът, с който е издействал феноменалния заем!

Втората световна

война е функция

на Първата

В Голямата касапница, както наричат войната, даваме над 115 хиляди убити и изчезнали. Отделно са пленените, ранените и осакатените. По Ньойския диктат от 1919 г. губим половината от територията си. Страната е окупирана от победителите. Плащаме репарации. Идеалът за национално обединение е погребан.

От окопите покълват комунизмът и фашизмът. Жестокото отношение към победените ражда и реваншизма. В този смисъл Втората световна война е функция на първата.

След нея отново сме на колене, наказани в социалистическия лагер. Тоталитаризмът окончателно пречупи съпротивителните сили на народа. Сега той е импотентен в условията на така наречената демокрация.

Петата колона

на Стамболийски

Пета колона е синоним на “предателство отвътре”. Лингвистично е изкован по време на Гражданската война в Испания (1936-1939). Франкистите плашат с него републиканците. Те обаче са само епигони на Александър Стамболийски, който е пионер в тази област.

През Първата световна война Централният затвор е пълен с аферисти, контрабандисти и всякакви други екземпляри. Стамболийски лежи за обида на монарха. Просветният министър Петър Пешев пише в спомените си:

“В затвора са отивали войници за среща и конференции със Стамболийски и другарите му. Там те са били насъсквани против офицерите, давали са им наставления за бунт, връчвали са им писма, вестници и бунтовни позиви за другарите им на фронта. В Централния затвор са се обсъждали и решавали всички политически въпроси.”

Атентаторът Антон Прудкин

го допълва:

“Нужно е да кажа, че Стамболийски, макар и в затвора, продължаваше да бъде централната личност в Земеделския съюз. Без неговото съгласие нито парламентарната земеделска група, нито постоянното присъствие на Земеделския съюз предприемаха нещо.”

По тази причина на панделата почват да викат Малкия парламент. На практика Малкия дърпа конците на Големия. Зад решетките кипи трескава политическа дейност. Провеждат се пленарни заседания, гласуват се предложения, вземат се решения.

Директорът на затвора разрешава на депутатите в райе да се разхождат из столицата и да се срещат със съмишленици. Малкият парламент дори праща

меморандум до Антантата,

в който се казва:

“Ние твърдим най-положително, че България е готова да съгласува своите интереси с тези на съседите си и на Антантата, ако последната я подкрепи и покаже братско съчувствие. На Солунския фронт от дълго време съществува една широка тайна военна революционна българска организация за държавен преврат против правителството на България. Начело на тази организация е един генерал, с когото ние сме във връзка. В тази демократическа и патриотическа организация влизат всички добри български синове, носителите на българските идеали – млади офицери, които приветстват идеята за балканска конфедерация, за едно балканско съгласие. Българският преврат ще започне от фронта!”

Това е Петата колона на Александър Стамболийски.

Франкистите са епигони на земеделския водач

Иван Йончев написа

“Един завет”

Този марш е сред шедьоврите на патриотичната песен. С оригинално заглавие “Заветът на дедите”, негов автор е забравеният поет Иван Йончев.

Родом от Самоков, той учи в Първа софийска гимназия. После следва в Загребската консерватория. Сътрудничи на списанията “Българан”, “Българска сбирка”, “Народ и армия”.

Иван Йончев не е от поетите тиловаци. Заедно с перото държи карабината. Отива на фронта, където е ранен. “Заветът на дедите” се появява през 1915 г. в стихосбирката “За родината”. През 1919 г. капелмайсторът Георги Шагунов композира музиката.

Туберкулоза дълбае гърдите на Иван Йончев. Издъхва на 26 май 1918 г. в Бояна. Изпратен е с военни почести. След превратния 9 септември 1944 г. гробът е заличен от комунистите.

* * *

Един завет оставили

са нам дедите –

велик завет, написан

с кървав меч:

„Деца, на родний край

пазете си земите

от подъл враг,

кат зеницата на очите

бранете ги от близо и далеч!“

И тоз завет на миналото

грял е в дните

кат дивен фар, и вожд

той бил е драг

на всички тез,

кои загинаха в борбите

за род, за родна чест,

презрели суетите

на грешний свят,

презрели бащин праг.

И не ли той под родно знаме

днес войските

събира пак?

И не ли тоз свещен

завет на всички тям

сгрява им душите

и вика ги в борба неравна

със вразите

без жал да мрат

за бащин край рожден?

Един завет оставили

са нам дедите –

велик завет,

написан с кървав меч:

„Деца, на родний край

пазете си земите

от подъл враг,

кат зеницата на очите

бранете ги от близо и далеч! / 24chasa.bg

Тази информация достига до вас благодарение на информационна агенция Булпресс

Сайта не носи отговорност за написаните коментари


Стани член на БСП

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *