Декларация от името на ПГ на „БСП за България“

Празник е, светъл празник в тежко, трудно, нездраво време, празник-спасение, такъв какъвто са го мислили радетелите за неговото честване. Затова нека оставим дребните противопоставяния, нека съблечем от  празничните си мисли и действия ненужната патетика, пресиления възторг, формалното преклонение и  да отдадем заслужена благодарност на пловдивските учители, които преди 109 години за първи път, макар и неофициално, отбелязват

Ден на българските будители и да осмислим пак с дълбока благодарност инициативата на група забележителни  интелектуалци, която  води до изключително важния акт на 19-то Обикновено народно събрание да се приеме допълнение към закона за празниците, съгласно което  „1 ноември се празнува като всенароден празник на заслужилите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото“.

Първи ноември е особен ден в българския национален календар, бих казал единствен по същината си, защото идеята за празника възниква като отговор на острата необходимост от животоспасяващо лекарство за тялото и духа на страдащото ни Отечество.

Три години след Ньойския договор българското общество преживява невиждана дотогава агония – смазана национална вяра, орязана българска територия, трагични разделения… Затова зад празника се обединяват среди, които никога преди и след това не са имали допирни точки.

Подкрепят го българските преподаватели, левица и десница, ВМРО и студентството, църковен елит, българите, останали извън пределите на родината, нашите интелектуалци, обикновените хора. Провеждат се шествия, извършват се молебени, пее се химнът. Няма български град и няма българско село, което да не почете своите местни първоучители и национални герои, да не развее българския флаг и да не се преклони пред  дейците на нашето Възраждане.

И не случайно закрилникът на България, Свети Иван Рилски, е избран за патрон на този ден. На този ден обръщаме взора и мислите си към него и споменаваме всички онези люде на духа, четмото, писмото, благодарение на които сме съхранили националната си идентичност и не сме забравили своите корени, своите род, родина, история.

Години наред от тази трибуна и на този ден ние заявяваме почит, декларираме висока степен на загриженост за българската духовност, култура, за българското образование, за българския учител и за младите хора. Но в същото време, често забравяме, че всички онези, чиито имена ще споменем днес, са били преди всичко родолюбци и човеколюбци. Щеше ли да има борба за независима българска църква, ако нашите деди от всички територии, населявани от българи, не са носили в сърцето и родовата си памет спомена за една горда и независима българска държава и не са бранили вярата и българското слово. Щеше ли да съществува саможертвата на нашите революционери, ако вкъщи, в килийното училище или в читалището, в църквата, те не бяха възпитавани в уважение към род и родова история. Без род и роднинство, както казваше Тончо Жечев, няма родина.  А няма  ли родина, има просто територия, на която да си се родил, то няма памет, няма съзнание за принадлежност към собствена история, култура, няма национален дух, идеал, национални герои…

Казвам тези думи във време, когато хуманитарното образование е в криза. Днес, според последните актуалности на деня в българските училища и то в още в началните класове се предлага да се въведат часове по предприемачество, дигитални технологии, реклама и маркетинг… хубаво. Но от учебното съдържание всяка година отпадат значими автори, а същевременно с това статистиката алармира, че функционалната неграмотност непрестанно се увеличава. Децата не искат да четат, а да притежават, не искат да учат, за да знаят, а да вземат диплома и да печелят. Преобърнат ценностен модел, който доведе до одрипяла духовна същност, материална бедност и уви, политическа нищета – ето я отворената рана на днешния ден. Защото ако за нас е ценно бъдещето на България, ние трябва да имаме ясни национални приоритети, сред които на първо място да е българското училище и българското образование – фундаментът и на икономически просперитет, и на висока култура. Образование, чийто двигател е любовта към знанието и съхраняването на паметта, които именно различават мислещия  човек от дивака, културния човек от безскрупулния търгаш, въздигнатия от посредственика. Защото начело на всички наши национални подвизи са били именно мислещите , закърмените първо с уважение към родното място, дух и култура. Щеше ли да съществува „История Славянобългарская“, ако в светата обител Паисий нямаше закрилата на църковните си съратници и безценната помощ на по-малкия си брат търговеца Хаджи Вълчо от Самоков, за да напише своята история? Щяха ли да съществуват комитетите на Апостола, ако ги нямаше умниците с перо, които отделяха от залъка си в емиграция, за да издават вестници и брошури? Щеше ли българският селянин, гражданинът, студентът да се вдигнат като един във всички наши войни за национално обединение, ако чрез делото на нашите учители, нашите журналисти, нашата интелигенция не се поддържаше националният дух и памет? Едва ли… Цялата наша история, а и 500-те години османско владичество, е била написана, поддържана и подклаждана от хора, за които не печалбата на деня е била първостепенна, не материалното, а съзнанието за мисия, че България трябва не просто да се възроди и оцелее, а да просъществува. и да се запази чрез просвещение в съзнанието на идните поколения.

Дълъг е списъкът с имена на светли и величави личности, които днес, едва ли не, сме задължени да споменем, но аз искам да припомня за светлите дела на наши предци , които подминаваме , не толкова от незнание, колкото от банална разсеяност. Всяка година през май, тихо, почти незабележимо, се отбелязва отпечатването на Абагар – една от първите български книги, написани на кирилица и на говорим български език. Нейният автор, Филип Станиславов извършва революция в българското културно пространство, годината е – 1651, мястото –  Рим, а идеята – да се реконструира самосъзнанието на българина, да се припомни присъствието на етноса ни в Европа И всичко това да се декларира на езика, понесъл тежестта на робството.  Стореното от  никополския католически епископ със столетие изпреварва  паисиевия труд, но идва век по-късно от работата на Яков Крайков във Венеция – пръв български издател, редактор-съставител, печатар, гравьор и книгоразпространител, дал ценен принос и в разцвета на късния европейски ренесанс, така че Историята славянобългарска  и всички последвали събития не идват на празно място. Свещеното българско Възраждане е белязано от още един тих подвиг –през 1840-41 една смела жена, Анастасия Димитрова, първата българска учителка, се осмелява да наруши забраната за женско просвещение и създава първото девическо училище по нашите земи. Твърдят, че тя е изрекла думите: “Слънцето свети върху земята, а учението вътре в човека грее, еднакво за всички – и за мъжете, и за жените…Майката е най-първа наставница на децата, как ще напътства невръстни чеда, ако тя самата е безкнижовна?“

И ако историята сочи, че  през тези векове българска държава не съществува, то фактите са доказателство за съществуване на българска духовност, която духовност, е успяла да утвърди свободата в най-висшия й смисъл.

Защо поставяме оцеляването като първостепенна грижа на българите? Докато качественото образование и престижът на българското начално, средно и висше  училище са в сферата на фантазното, парите за култура са на най-ниското ниво в ЕС и забравата, и заблудите са притиснали паметта в ъгъла – целият ни живот ще се свежда до режим на оцеляване. Затова всичките ни просветители, всичките ни будители са обърнали разум,сърце и действия, към духа.

Азбучна истина е, но е добре от време на време да си я припомняме – винаги и във всеки един момент развитието на обществото, вървежът на нацията напред са били ръководени от нагласите, целите, стремленията, които си е поставяла онази общност от хора, посочени да управляват. Прозорливите, далновидните, личностите с широки хоризонти и далечни перспективи, с ясно стратегическо виждане, с визия  са оставали в историята. Представете си преди век нашите предшественици тук, в тази зала – те бяха преживели три войни, бяха загубили територии, бяха поставени под опеката и наблюдението на чужди сили, бяха притиснати от нечовешки спрямо бъдещите поколения договори, но имаха национален идеал. На такъв подвиг, да въздигнем национален идеал, може и да не сме способни, но поне да поискаме.

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!