Страната ни не може да се похвали нито с големи икономически постижения, нито с развитието на демократичните промени, нито със силни въоръжени сили

Първата и може би най-съществена от новите реалности в света е резултатът от президентските избори в САЩ. Предварителната програма на новоизбрания президент Джозеф Байдън показва нов курс в американската геополитическа стратегия. Новият президент показва, че сигурността на САЩ е в пряка зависимост от неговите съюзници и ще засилва ролята на НАТО.

Засилват се и ангажиментите към  ЕС , което  без съмнение е удар върху популистките и националистически тенденции. Ясно е, че ще бъде насърчено и разширяване на ЕС в посока Западни Балкани, със засилване на позициите на Брюксел за сметка на националните правителства.

В предизборната платформа на Байдън се казва, че триадата САЩ-ЕС-Великобритания ще бъде в основата на противодействието срещу китайската и руската геополитически експанзии.

Втората важна глобална геополитическа тенденция е връщането на Русия като глобален актьор. В стратегията на Русия са заложени три основни фокуса – ЕС, Евразия, Тихоокеанският регион. За ЕС се предвижда политика на сътрудничество, макар че повечето анализатори разглеждат идеята за „Трите морета“ на ЕС като опит за санитарен кордон около Русия.

По принцип Кремъл не толерира милитаризацията на страните от НАТО край руската територия, затова и трябва да се подхожда много внимателно към бъдещите планове за развитие на процесите за милитаризация на Балканите. Най-вероятно няма да има обструкции, ако въоръжението е от по-старо поколение и не надхвърля определени договорени стойности.

Проектът „Евразия“ поражда доста противоречиви твърдения от различни анализатори. Според едни той е неуспешен. Според официалните власти обаче, това е успешен проект и в подкрепа могат да се приведат няколко примера. Първо, Русия трайно се настанява в Близкия изток и Кавказкия регион. Силно се разклати и влиянието на САЩ след операцията по създаването у Турция на усещането за регионална сила и самостоятелен играч. Така Русия постепенно създава една зона на сигурност от юг.

Второ, проектът „Евразия“ засили ролята на Русия на водеща сила в Близкия и Средния изток. Вече стана ясно, че каквито и процеси да текат, в крайна сметка, тяхното решаване се постига със съдействието на Русия.

Повечето от страните в тези региони са силно повлияни от културата, военното строителство, дори и в политическото управление от традициите от бившия Съветски съюз. Това ги кара да бъдат по-податливи на руското влияние и твърде подозрителни към въздействие от САЩ или ЕС.

Третата важна геополитическа тенденция е свързана с инициативата на Китай „Пояс и път“ (Belt and road initiative – BRI). Китай настоява това да бъде икономическа инициатива, но без съмнение присъстват и цели, свързани с отбраната и сигурността.

В регионален аспект се открояват поне два регионални значими фактора, които имат определено значение за България – Иран и Турция. Иран е фактор, който може да влияе върху определени процеси в Близкия и Среден изток. Турция също има своите амбиции в тези региони, както и на Балканите, което има пряко отношение към политиката на България. Засега обаче Турция е големият губещ в процесите в Близкия изток. Вътрешните проблеми неизбежно налагат на  президента Реджеп Ердоган да търси някакъв успех в международен план. Като се има предвид, че ЕС има много силни позиции на Балканите, малко вероятно е Турция да търси някакви успехи в западна посока.

Остава да търси някакво решение отново в Близкия и Среден Изток. Това може да бъде постигнато само с помощта на Русия, ако не носи вреди на нейната политика в района.

Как това рефлектира върху страната ни?

Страната ни не е нито по амбиции, нито по възможности самостоятелен фактор и в Близкия изток, а за съжаление и на Балканите. Засега резултатите от политиката на България и фактите показват скромен или почти никакъв принос.  Известен е фактът, че значимостта на една страна в даден съюз зависи от нейната икономика, степента на развитие на демократичните процеси и военната мощ. На сегашния етап България не може да се похвали с големи постижения нито в икономическата сфера, нито в развитието на демократичните промени, нито със силна и боеспособна армия.

Фокусът на тази статия е върху въоръжените сили, затова и анализите са ограничени в тази област. Известни са инициативите на ЕС в областта на отбраната и развитието на отбранителната промишленост. България нито има някакъв съществен принос, нито прави опити да бъде част от процесите. Подобна е и ролята на страната в НАТО. Вече толкова години България е член на Алианса, а все още не може да покрие изискванията за пълноценно участие в колективната отбрана. След толкова години членство, България все още не може да заеме поне една позиция в командната верига, която да ни включи в голямата военна машина на НАТО. Позициите, които се заемат, са на щабни офицери, които са изпълнители на вече взети решения. Показателен пример за политическо и военно късогледство е и участието в мисии зад граница без ясни политически цели и икономически ползи. Единствените положителни резултати са констатациите, че степента на оперативна съвместимост е ниска, въоръжението и техниката не отговарят на сегашните условия за провеждане на операциите, а логистиката е под всякаква критика.

Официално признание за лошото състояние на въоръжените ни сили е и последният доклад от 2019 г. за „Състоянието на отбраната и въоръжените сили на Република България“. В него съвсем откровено се признава, че Министерството на отбраната не е в състояние да реши проблемите с некомплекта на Българската армия, осигуряване на изправна техника и въоръжение за формированията и изпълнението на конституционното задължение на въоръжените сили за защита на суверенитета и териториалната цялост на страната. За никой не е тайна, че вече години наред въоръжените сили изпитват недостиг на кадри в рамките на 30%, което автоматично ги поставя в графата небоеспособни. Като се добави и неизправната техника и невъзможността за доокомплектоване дори в мирно време, то всеки може да си направи изводите за възможностите на нашите въоръжени сили. Връх на тази управленска немощ на Министерството на отбраната е признанието в Доклада за 2019 г., че е отказано участие в учения поради неизправна техника или други причини.

Какви изводи могат да се направят и пред какви предизвикателства се изправят нашите въоръжени сили? Първият извод е, че безспорно членството на България в НАТО и ЕС има положително влияние върху запазване на националния суверенитет и териториална цялост на страната ни.

Първото предизвикателство, което произтича от това обаче е необходимостта България да дефинира ясно своите военни, политически и икономически приоритети и те да бъдат ясно изложени в тези организации.

На второ място стои предизвикателството за истинска интеграция в тези съюзи и реален принос за тяхното развитие.

Вторият извод, който се налага е, че въоръжените сили на България не могат да дадат адекватен отговор на съвременните предизвикателства, което предопределя и техните ограничени възможности за изпълнение на възложените им мисии и задачи.

От този извод произтичат няколко предизвикателства. На първо място е проблемът за истинското състояние на въоръжените сили и перспективите за тяхното развитие и използване през следващите 10-15 години. На второ място стои въпросът за модернизацията на въоръжените сили (не става дума само за превъоръжаване) и тяхното истинско интегриране в проектите на ЕС и структурите на НАТО.

Какво може да се направи, според мен? Първата и най-важна стъпка е да се даде ясен отговор на въпроса „Какво е състоянието на въоръжените сили?“. Отговорът може да бъде даден с един истински преглед на отбраната. Като казвам истински, имам предвид да се види реалното състояние на всяко едно формирование.

Втората важна стъпка е да се намери балансът между политическото ръководство и военната експертиза в Министерството на отбраната и военните щабове. Това налага преосмисляне на политиката за граждански контрол, превърнал се между другото в произвол, в Министерството на отбраната. Време е да се наложи на политическото ръководство на Министерството на отбраната да носи отговорност за своите действия както по отношение на изразходване на ресурсите, така и за нерешаване на проблемите по състоянието на въоръжените сили.

Третата важна стъпка е свързана с модернизацията на въоръжените сили. Под модернизация в случая се разбират мащабни промени както по нива на управление, така и по предназначение с отчитане на бъдещите политически, икономически и военни промени. Тук ми се иска да откроя няколко момента. Първият е свързан с промени в нормативната уредба и поднормативните актове, отнасящи се до отбраната и въоръжените сили. Това би следвало да сложи ред най-вече в отговорността на определени длъжностни лица и органи за управление за реализация на политиката в отбраната. Трябва да се даде отговор и на въпроса „как се процедира в условия на криза/военен конфликт със служителите, които са по Закона за държавния служител или по Кодекса на труда?“.

На второ място следва да се постави въпросът за структурата на Министерството на отбраната и организационното изграждане на въоръжените сили. Ясно е, че сегашната безпомощност на Министерството на отбраната се корени в неговата структура и принципи на работа. Не изглежда и много убедително да се твърди, че въоръжени сили като нашите се нуждаят от толкова на брой и с неясни връзки на подчиненост и управление командни нива. Важен изглежда и въпросът за съотношението на административни структури към военни формирования. Открит остава и въпросът „Как висши служители в Министерството на отбраната могат да заемат високи постове без да имат каквато и да е военна грамотност или експертиза?“.

Трето, въпросът за реорганизация на системата за образование и квалификация във въоръжените сили, както и развитието на научните изследвания за нуждите на отбраната трябва да намери адекватен отговор. Това налага основно преразглеждане на самата философия на военното образование и научно-изследователска работа.

Накрая, но не на последно място, отговор трябва да се намери и на въпроса за резерва на въоръжените сили.

В заключение може да се каже, че независимо от все още неясната ситуация за блоково преразпределение на света, за съдбата на националната държава, то държавите или блоковете ще провеждат своя политика и в нея неизбежно ще присъства и въоръженият елемент. Това неизбежно налага пред България и необходимостта от поддържането на такива въоръжени сили, които да отговарят на политическите цели и икономическите намерения на страната ни.

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари!