Председателят на Европейския съвет Доналд Туск в своя статия, публикувана във „Фигаро“

Преди година, в началото на кризата, някои поддържаха, че мигрантската вълна е прекалено силна, за да бъде спряна. Впоследствие правилата от Шенген и Дъблин бяха преустановени, което отвори европейската територия за неконтролирана имиграция. Европейците откриха нарастващо безсилие и несигурност, паралелно с повече или по-малко основателни опасения за нашата сигурност, за способността ни да интегрираме пристигащите и за социалните и финансови последствия на един неограничен поток.

Това безпокойство се превърна в булевард за екстремистки, популистки и дори националистически идеи. С необичайна сила европейският дебат се оказа задръстен от апокалиптични пророчества и въпроси за бъдещето.

За да се сложи край на това отклонение, абсолютната предпоставка бе да се преобърне постулата. Преди няколко месеца заявих, че мигрантската вълна е прекалено силна, ЗА ДА НЕ бъде спряна.

Приоритетът е автентичната миграционна политика. Европейският съюз и страните членки трябва

да си възвърнат властта да решават кой прекосява границите, кога и как. 

Парадоксално, това е самата същност на една разумна и хуманна политика на убежище. При липсата на такъв подход, ще се трупат трагедиите в морето. Познаваме сериозността на ситуацията. В сряда Върховният комисариат за бежанците на ООН съобщи, че 500 мигранти са загинали при корабокрушение в Средиземно море.

Промяната на постулата произведе желания ефект. Тя възроди една предпазлива надежда, въпреки че е илюзорно да се смята, че проблемът е решен. Пред нас има месеци, ако не и години на усилия и труден избор. На Балканския път, големият път за влизане в ЕС, числата говорят сами по себе си: 70 хил. преминавания през януари, 50 хиляди през февруари, 30 хиляди през март и около 3000 през април.

Разликата се дължи на три решения. През февруари Европейският съвет сложи край на националните политики на преминаване (“laissez-passer”). Той взе решение да се възстанови пълното прилагане на Шенгенските правила. Държавните и правителствени лидери препотвърдиха, че няма да има европейско решение без зачитане на европейското право. През лятото на 2015 г., в разгара на кризата, Европа пренебрегна своите принципи и право, с цената на слабост и нерешителност.

Това трябва да послужи за урок. 

Втората стъпка бе постоянното включване на балканските страни в приоритетите на ЕС в сферата на миграцията. Следващите месеци изискват тази подкрепа да продължи. Присъединих се към този подход, познавайки рисковете и възникналите спорове. Сътрудничеството с партньори като бившата югославска Република Македония не беше лесно. Но в политиката авторитетът се състои именно в това да вземеш трудните решения, включително на фона на враждебно обществено мнение.

Накрая, третата част, сътрудничеството ЕС – Турция. За мнозина от нас това беше най-малкото спорно. Бе постигнато споразумение, защото европейските лидери решиха, че това е най-ефикасният начин да се помогне на Гърция и да се разбие икономиката на каналджийските мрежи в Егейско море. Аз мобилизирах всички държави членки в полза на това решение при две абсолютни условия: че интересите на членовете на нашата общност, особено Кипър, са защитени; и че то ще бъде напълно съобразено с европейското и международното право. Това сътрудничество е важен елемент на нашата стратегия, но трябва да помним, че то е само една съставна част сред много други.

Решението на Балканите и споразумението с Турция не са универсален модел, приложим при други имигрантски пътища, включително пътят през Централното Средиземноморие. Либия не е Турция. Затварянето на границата при прохода Бренер би ударило в сърцето Шенген. Ето защо неотдавнашното предложение на премиера Матео Ренци за мигрантска спогодба е добре дошло. Европа трябва също да подкрепи Италия в нейните действия срещу каналджиите, което вероятно ще изисква по-голямо участие на Либия.

Никой няма да защити границите ни вместо нас. Не можем да връчим ключовете на нашата територия, на сигурността ни на която и да било трета страна. Това важи както за Турция, така и за държавите от Северна Африка.

Нашето безсилие ще породи изкушение да шантажират Европа.

Много често чувах нашите съседи да казват, че Европа трябва да отстъпи, в противен случай ще бъде наводнена с мигранти. Тогава разбрах, че за да има сътрудничество между партньори, трябва най-напред да възстановим способността си да контролираме имиграцията. Само силните държави са способни да помогнат на хората в нужда в голям мащаб без риск да се саморазрушат. Твърдите политики не пречат на хуманитарните задачи, точно обратното – само решителните мерки позволяват реализирането на хуманитарни цели.

Ако искаме Европа да остане отворена и толерантна, не можем да си позволим да бъде беззащитна.

Необходими са солидарността и решителността на всички държави членки във всички аспекти на миграционната политика: пренастаняване, хуманитарна помощ, външна дейност и, над всичко това, защита на външните ни граници. Залогът не е само бъдещето на Шенген, а това на самата ни общност.Скорошният опит с Турция показва, че Европа трябва да фиксира ясни граници на своите отстъпки. Можем да преговаряме за пари, но никога за нашите ценности. Ние не можем да налагаме своите ценности на останалата част от света; по същия начин другите не могат да ни налагат своите норми. Нашите свободи, включително свободата на изразяване, няма да бъдат предмет на никакъв политически пазарлък с който и да е партньор. Това послание трябва да бъде чуто също от президента Ердоган.

Превод от френски: Галя Дачкова
Източник: memoriabg.com/

Сайта не носи отговорност за написаните коментари!