Обширният исторически опит показва, че ако на Русия бъде дадена определена свобода на действие в прилежащите й региони, които тя по право счита за „зона на своите интереси“, тя става „стабилен и конструктивен играч в европейската политика“, пише датският историк и доктор по философия Торкил Кергорд в статия за Politiken

Вместо това западните политици се стремят активно да интегрират прибалтийските страни и Източна Европа в своите структури, като по този начин повишават риска от военен конфликт и изпускат историческия шанс да възродят уважителните и доверителните си отношения с Русия, подчертава авторът.

Ако Западна Европа иска мир и стабилност, не бива да навлиза в така наречената „зона на интереси“ на Русия, смята Кергорд. Според него  тази „свръхдържава на изток“ има историческото право на особен статут, тъй като след края на Великата северна война през 1721 г. Русия е била „най-голямата, най-силна и най-населена държава в Европа и единствената европейска страна, която не може да бъде победена“ – в което са се убедили както Наполеон, така и Хитлер. Затова останалите са длъжни да признаят на Русия определена свобода на действие в рамките на съседните територии, граничещи непосредствено с нея, се казва в статията,публикувана в ИноТв.Независимо от редовните гръмки заявления и обвинения от страна на западните политици и медии, няма абсолютно никакво реално потвърждение, че Русия действително се стреми към експанзия извън пределите на националните си граници и към подчиняване на Западна Европа чак до Атлантическия океан, се казва в статията. „Това са геополитически фантазии, измислени от параноичните американци, които смятат, че руснаците са единствените достойни за уважение и равни тям европейци, че руснаците са тяхно огледално отражение, затова няма да се спрат, докато не стигнат до океана“, констатира Politiken. В противовес на тази теза изданието припомня, че през 1946 г. Русия доброволно връща на Дания остров Борнхолм, окупиран от съветските войски, без да поиска нищо в замяна, въпреки че към онзи момент „няма сила в света, която да попречи на руснаците да останат на Борнхолм завинаги“. По същия начин руснаците се изтеглят и от окупираните в Норвегия територии след края на Втората световна война, без да поставят никакви условия, припомня авторът.

Проблемите с Русия възникват само тогава, когато някой се опита да се меси в близките й територии, а тъкмо това прави Западна Европа, с помощта на САЩ, след падането на Берлинската стена през 1989 година и след разпада на СССР през 1991 г., отбелязва изданието. „Вместо внимателно да стои и да чака кога ранената, изпаднала в полуживо състояние, но все още съществуваща свръхържава ще създаде нов баланс в отношенията си с близкото задграничие – като например Беларус и Украйна, които неочаквано обявиха независимост – в Европа се хвърлиха да привличат в обятията си Прибалтийските страни, както и Полша, Румъния и България. В началото всички те бяха приети в НАТО, а после и в ЕС. Не стига това, ами започнаха открито да проповядват идеята за членството в НАТО и ЕС на Беларус и Украйна“ пише професорът.Подобна политика нямаше как да остане безнаказана – както не може да се очаква пощада от страна на САЩ, ако някой засегне интересите й в Куба, в Мексико или в някоя друга страна от западното полукълбо, включително в Гренландия, заключава авторът.

Дори да приемем, че Западът е бил „просто длъжен“ да подкрепи новите държави в Източна Европа, които възникнаха след разпада на социалистическия блок, това трябваше да стане по друг начин, пише проф. Кергорд. Не биваше тези страни да бъдат толкова активно привързани към западноевропейски структури, като ЕС, да не говорим за организация като НАТО, която изначално бе създадена като антируски военен алианс, пише Politiken. Това щеше да е по-добре и за Запада, и за самите източноевропейски държави, които днес живеят „в постоянен и абсолютно нерационален страх от това, което може да им се случи“, смята авторът.

Ако ЕС и НАТО си бяха „държали ръцете по-далече“ от Прибалтийски страни, Полша, Румъния и България, да не говорим за Беларус и Украйна, то всички тези страни сега щяха да са „буфер“ между Русия и ЕС и нямаше да се стигне до „брекзит“ във Великобритания, твърди изданието.
Източник: bg.rbth.com/