Поставената цел за опазване администрацията на Башар Асад беше изпълнена. През септември миналата година Русия започна да нанася въздушни удари в Сирия, с което изненада целия свят. Но през март тази година тя обяви изтеглянето на основните си части от Сирия – и шокира световната общност за втори път. Заедно с това, ако анализираме трезво ситуацията, то мълниеносната операция на президента Путин просто отразява сегашната ситуация в Русия и особеностите на нейната дипломация.

Първо, Русия нанасяше въздушни удари в Сирия по няколко причини. Първата причина е запазването на президента Башар Асад на власт. Президентът Путин изпитва отвращение към опитите за промяна на режима във времето, когато народът, получил икономическа и друга помощ от западните страни, сваля действащото правителство. При това администрацията на Асад носи различни военни и икономически изгоди на Русия, които тя се притеснява, че ще загуби в случай на сваляне на режима на действащия президент. Администрацията на Асад разшири контролираните от нея територии благодарение на руските въздушни удари и на други военни действия, продължаващи около шест месеца. Най-малкото на Русия се удаде да укрепи позициите на действащото правителство. Първо, сега Сирия е задължена на Русия

Второ, действията на Кремъл носят следния смисъл: „Руската поддръжка за Асад не е безвъзмездна. Сега сирийската администрация трябва да предостави на Русия още повече привилегии: военни бази и не само.“ Тактиката на изпреварващия удар Също така една от главните задачи на бомбардировките в Сирия е в това, че отново да бъде отклонен погледа на руснаците от вътрешните проблеми и противоречия. доколкото преди известно време ситуацията в Украйна престана да се развива, на руснаците им доскуча. За да бъдат извадени от усещането на подобна неудовлетвореност с един удар, след присъединяването на Крим беше необходима още една малка победоносна война.

Стратегията на мълниеносни операции, която Путин използва с удоволствие, по-скоро е свързана с техники, придобити от джудото. Путин използва слабите страни на противника и не се колебае при нанасяне на изпреварващ удар. Между другото, в шахмата, който европейците толкова много обичат, пренебрегването на правилата за следващ ход и преминаването в нападение е нарушение на правилата. Само че президентът Путин нанася един след друг изпреварващи удари – анексирането на Крим, въздушните удари в Сирия, изтеглянето на войски, разполагането на ракети в „северните територии“ – и получава предимство. Въпреки това победите в началото на сражението не гарантират крайния успех. Доказателства за това са нападението на японските войски в Пърл Харбър, нападението на Хитлер срещу СССР и съветската кампания в Афганистан. Когато войните се удължат и усложнят, победа печели този, който има икономика, наука и технологична база. Путин добре знае това, поради което се стреми да постига победа колкото се може по-бързо. Съвременна Русия не може да действа на два фронта – в Украйна и в Сирия.

Да погледнем към военните разходи. Първоначално Кремъл започна да нанася авиоудари в Сирия затова, за да отвлече вниманието на руснаците от три икономически беди: падането на цените на петрола, сривът на рублата и западните икономически санкции. Тази тактика проработи: рейтингът на президента Путин излетя до 89,9%. Но скоро намаля на 82%. Ако Путин продължи да поддържа шиитската администрация на Асад, то това може да предизвика сериозно недоволство в Русия, сред мюсюлманското население на която преобладават сунитите.

Трудно е Путин да бъде наречен победител. На пръв поглед сирийската политика на президента Путин изглежда успешна. Тя беше проста и разбираема. Водачът на Русия, притежаващ на практика абсолютна власт, може да не се консултира с парламента или да моли за неговото одобрение. Той може свободно да взима решение за началото на бомбардировки и изпращането на войски. При това ръководителите на западните страни не могат да постъпят така. Те трябва да съгласуват всички нюанси не само у дома, но и с други държави. Какви сили и до каква степен да бъдат поддържани в Сирия? Освен това те се оказаха пред дилемата: не трябва да се изостря войната до такава степен, при която броят на сирийските бежанци да стане неконтролируем. Въпреки това е е рано Русия да бъде смятана за единствен победител в Сирия. Ще дам един пример: в резултат на военните действия в Сирия се влошиха отношенията между Русия и Турция. Първоначално сред страните от НАТО Турция беше най-проруската държава. Тя прие руския план и с ентусиазъм се отнасяше към реализирането на идеята за построяване на „Турски поток“. В резултат на присъединяването на Крим от Русия Украйна стана още по-близка с ЕС. Аналогична е ситуацията и с Турция: след стълкновението с Русия бяха укрепени отношенията й със страните от НАТО.
Източник: epicenter.bg/